Любими моменти от Властелинът на пръстените

Тук са избрани едни от любимите ми моменти от най-добрата фентази книга писана някога - " Властелинът на пръстените " . Винаги съм се чудил защо точно този вид книги се харесват толкова много и винаги достигат до челните места на класациите за най-много продажби. Отговорът е само един : кой не иска да е герой , кой не иска да открива нови и непознати места , места изпълнени с мистицизъм и магия . Ще се радвам ако всичко събрано тук ви е харесало .


ЧАСТ ПЪРВА



ЗАДРУГАТА НА ПРЪСТЕНА

Три пръстена за елфите-крале под този небосвод
и седем за джуджетата в дворците им от камък,
да вземат девет хората със краткия живот,
един - за Мрачния владетел с трон от черен пламък
в страната му Мордор, където тегне мрак.
Единствен пръстен ги владее, Единствен той ще ги открие,
Единствен вси ще ги сбере и в тъмнина ще ги обвие
в страната му Мордор, където тегне мрак.

"Ти, снежнобяла! О, прекрасна!
Кралице на задморски кът!
О, светлина неземно ясна
над трудния ни горски път!

Гилтониел! О, Елберет!
Ухае твоят дъх навред!
За тебе пеем песни, знай,
в далечния задморски край.

Ти в мрачен ден и в мрачен час
с сияйна длан пося звездите
и днес разцъфват те над нас
сред вятъра на висините.

О, Елберет! Гилтониел!
И тук, сред горския предел,
ще помним твоя звезден плам
на запад, над Морето там. "

Много добро стихотворение просто нямам думи .......

"- Мория! Мория! Чудо на Северния свят! Прекалено дълбоко копахме ние
там и разбудихме безименния ужас. Отдавна лежаха пусти просторните подземни
замъци след бягството на чедата на Дурин. Но сега ние отново заговорихме за
тях с копнеж, ала и със страх, защото много крале бяха царували оттогава и
ни едно джудже не бе дръзнало да прекрачи портите на Хазад-дум освен
единствен Трор, а той загина. Най-сетне обаче Балин се вслуша в шепота и
реши да замине; и макар Дайн да не бе дал разрешение, той взе със себе си
Ори, Оин и мнозина от нашия народ и потегли на юг. Това бе преди тридесет
години. Известно време получавахме новини и те изглеждаха добри: вестите
разказваха, че Мория е овладяна и в нея започват велики дела. После настъпи
мълчание и до днес от Мория няма никаква вест. И ето че преди около година
при Дайн се яви пратеник, ала не от Мория - от Мордор дойде конник в нощта
и призова Дайн при портата. Владетелят Саурон Белия, рече той, бил възжелал
нашата дружба. Щял да се отплати с пръстени за нея, както в древността. И
срочно искал да узнае всичко за хобитите, що за народ са те и къде
обитават. "Защото Саурон знае - добави той, - че някога сте познавали един
от тях." Това дълбоко ни смути и ние не отговорихме. Тогава свирепият му
глас омекна и ако можеше, той дори би го направил сладък като мед. "В
дребен знак на нашата дружба Саурон иска само едно - рече той, - да
намерите онзи крадец (такива бяха словата му) и с добро или със зло да
изтръгнете от него най-дребния от пръстените, едно нищожно пръстенче, което
някога е откраднал. То е дреболия, прищявка на Саурон, ала и залог за
добрата ви воля. Намерете го и трите пръстена, притежавани някога от
владетелите на джуджетата, ще се завърнат при вас, а царството Мория ще
бъде ваше навеки. Издирете само вести за крадеца - жив ли е още и къде е -
и ще получите щедра награда и вечната дружба на Владетеля. Откажете - и
нещата ще тръгнат зле. Отказвате ли?" При тези думи дъхът му изсъска като
змия и всички наоколо изтръпнаха, ала Дайн рече: "Ни да отвръщам аз, ни не.
Трябва да обмисля що значи това послание и що крие под прекрасните си
одежди." - "Мисли добре, но не се бави много" - заръча онзи. "Аз определям
времето на размислите си" - отвърна Дайн. "Засега" - рече пратеникът и
препусна в мрака. И натежаха от онази нощ сърцата на нашите вождове. И без
лютия глас на вестоносеца бихме разбрали, че заплаха и лукавство се крият в
словата му; защото вече знаехме, че силата, навлязла отново в Мордор, не се
е променила, а открай време тя винаги ни е предавала. На два пъти се
завърна пратеникът и двата пъти си замина без отговор. Третият и последен
път, казва той, щял да дойде скоро, преди края на годината. И затова
най-сетне Дайн ме изпрати да предупредя Билбо, че Врагът го търси, и да разбера, ако мога, защо толкова желае този пръстен, най-нищожния от всички.
А също и да измоля съвет от Елронд, защото сянката расте и наближава.
Открихме, че пратеници са идвали и при крал Бранд в Дейл и той се бои.
Страхуваме се, че може да не издържи. Войната вече е надвиснала над
източните му граници. Ако не отговорим, Врагът може да прати подвластните
си хора на щурм срещу крал Бранд и Дайн.
- Добре си сторил, че дойде - каза Елронд. - Днес ще чуеш всичко
необходимо, за да разберете целта на Врага. Нямаме друг избор освен
съпротивата - със или без надежда. Ала не ще бъдете сами. Ще узнаете, че
вашата беда е само част от бедата на целия западен свят. Пръстенът! Що да
сторим с Пръстена, най-нищожния от пръстените, дребната прищявка на Саурон?
С него ще трябва да решим съдбата си. Това е целта, за която сте сбрани
тук. Сбрани, казвам, макар да не съм ви сбирал, странници от далечни земи.
Сякаш случайно дойдохте и се срещнахте тук тъкмо в този съдбовен час. И все
пак не е тъй. Вярвайте по-скоро, че така е било писано - не други, а ние,
които седим тук, да подирим спасение от гибелта на света. И тъй, сега
открито ще бъде изречено онова, що до днес бе укрито от всички освен
малцина избрани. За да разберете опасността, най-напред ще разкажем
Историята на Пръстена от началото до наши дни. И аз ще започна тази
история, но друг ще я завърши.
И всички слушаха как Елронд разказва с ясен глас за Саурон и
Всевластните Пръстени, изковани в древни времена, през Втората епоха на
света. Някои от присъстващите знаеха част от историята, но никой не я
познаваше изцяло и много погледи се обърнаха с изумление и страх към
Елронд, докато говореше за елфите ковачи в Ерегион, за тяхната дружба с
Мория и за жаждата им за знания, която Саурон превърнал в клопка. Защото по
ония времена той още не бил зъл и грозен на вид и те приели помощта му и
станали могъщи и изкусни, докато той узнал всичките им тайни, предал ги и
тайно изковал в Огнената планина Единствения Пръстен, за да бъде техен
властелин. Ала Келебримбор усетил това и скрил Трите, които бил изработил;
избухнала война, страната била опустошена и портите на Мория се затворили
завинаги.
През дългите по-сетнешни години той търсел дирите на Пръстена, но тъй
като тази история е изложена другаде, както сам Елронд я е описал в
премъдрите книги, не ще я описваме тук. Защото разказът е дълъг, изпълнен с
велики и страшни дела, и макар Елронд да говореше накратко, слънцето се
издигна в небето и утрото отмина, преди той да свърши.
За Нуменор разказа той, за неговото величие и гибел, за връщането на
Човешките крале, полетели с крилете на бурята от дълбините на Морето към
Средната земя. Тогава Елендил Високи и могъщите му синове Исилдур и Анарион
станали велики владетели, създали Северното царство в Арнор и Южното
царство в Гондор над устието на Андуин. Ала Саурон Мордорски ги нападнал,
те сключили Последния съюз на елфи и хора и войнството на Гил-галад и
Елендил се сбрало в Арнор.
Подир тези слова Елронд помълча и въздъхна.
- И днес виждам величието на знамената им - каза той. - То ми
напомняше славата на Старите времена и войнството на Белерианд, тъй много
велики принцове и пълководци се бяха сбрали. И все пак не тъй много, не тъй
прекрасни, както в дните, когато рухна Тангородрим и елфите вярваха, че
злото е свършило завинаги, ала не бе тъй.
- И днес виждаш? - неусетно изрече на глас мисълта си смаяният Фродо.
- Но аз мислех... - заекна той, докато Елронд се обръщаше към него - аз
мислех, че гибелта на Гил-галад е била в безкрайно далечна епоха.
- Наистина е тъй - тържествено отвърна Елронд. - Ала мойте спомени
стигат чак до Старите времена. Мой отец бе Еарендил, роден в Гондолин преди
разрухата му, а майка ми бе Елвинг, дъщеря на Диор, син на Лутиен
Дориатска. Видял съм три епохи в Запада на този свят, много поражения и
много безплодни победи. Аз бях вестоносец на Гил-галад и крачих с неговото
воинство. Участвах в битката на Дагорладските поля пред Черната Порта на
Мордор, където надделяхме, защото никой не можете да устои пред Копието на
Гил-галад и Меча на Елендил - Аиглос и Нарсил. С очите си видях сетната сеч
по склоновете на Ородруин, където загина Гил-галад и Елендил рухна, и
Нарсил се пречупи под него; ала самият Саурон бе повален и Исилдур отсече
Пръстена от десницата му с остатъка от бащиния си меч и го взе за трофей.
Тук се намеси чужденецът Боромир.
- Значи това се е случило с Пръстена! - извика той. - Ако някога из
Юга е била разказвана подобна легенда, то тя отдавна е забранена. Чувал съм
за Великия Пръстен на онзи, когото не назоваваме; ала ние вярвахме, че той
е изчезнал от света сред разрухата на първото му царство. Исилдур го е
взел! Наистина удивителна новина.
- Уви, да! - каза Елронд, - Исилдур го взе, а не биваше. Трябваше
тогава да го запратят в огъня на Ородруин, там, где бе сътворен. Ала
малцина забелязаха що стори Исилдур. Той единствен стоеше до баща си в оная
сетна борба на живот и смърт, а край Гил-галад бяхме само Кирдан и аз. Но
Исилдур не послуша съвета ни. "Ще го взема като кръвен откуп за баща си и
брат си" - каза той; и щем или не щем, той го прибави към съкровищата си.
Ала скоро бе предаден от него и загина; и на Север, нарекоха Пръстена
"Злото на Исилдур". Все пак може би смъртта бе по-добра от другото, що
можете да го сполети.
Само на Север стигнаха тия вести и само малцина ги узнаха. Нищо чудно,
че не си ги чувал, Боромире. От клането на Перуникови поля, където загина
Исилдур, се завърнаха само трима мъже след дълго скитане из планините. Един
от тях бе Отар - оръженосецът на Исилдур, който носеше парчетата от меча на
Елендил; той ги връчи на Валандил, наследника на Исилдур, оставен тук в
Ломидол, защото бе още малко дете. Ала Нарсил бе строшен, светлината му
изгасна и до днес не са го изковали наново.
Безплодна ли нарекок победата на Последния съюз? Не съвсем, ала все
пак тя не постигна целта си. Саурон бе погубен, но не унищожен. Пръстенът
му бе изчезнал, но не разбит. Черната кула бе срутена, но основите й
оставаха в земята, защото са били сътворени от силата на Пръстена и ще
траят, докато той съществува. Много елфи, много могъщи мъже и много от
техните другари загинаха във войната. Анарион бе погубен, Исилдур бе
погубен, Гил-галад и Елендил напуснаха този свят. Никога вече не ще има
такъв съюз на елфи и хора, защото хората се множат, а Първородните
намаляват и двата рода все повече се разделят. От онзи ден нататък народът
на Нуменор западна и земните му години се скъсяват от век на век.
На Север, след войната и клането на Перуникови поля, хората от
Задмория взеха да чезнат и градът им Аннуминас край езерото Бледоздрач
потъна в разруха; потомците на Валандил се преместиха във Форност на
високите Северни ридове, а днес и там е само пустош. Хората я наричат
Насипа на мъртвите и се боят да пристъпят там. Защото народът на Арнор се
стопи, враговете му го погубиха и владичеството му отмина, оставяйки само
зелени могили по тревистите хълмове.
На Юг царството Гондор изтрая по-дълго; известно време величието му
нарастваше, напомняйки донякъде могъществото на Нуменор преди неговата
гибел. Високи кули съгради този народ, и мощни крепости, и пристанища с
безброй кораби; и народи, говорещи многобройни езици, се прекланяха пред
крилатата корона на Кралете Човешки. Престолен град им бе Осгилиат,
Цитаделата на Звездите, посред която минаваше Реката. И на изток изградиха
Минас Итил, Кулата на Изгряващата Луна върху склона на Планината на
Сянката; а на Запад, в подножието на Белите планини, издигнаха Минас Анор,
Кулата на Залязващото Слънце. Там, в двореца на Краля, растеше бяло дърво
от семето на онова дърво, което Исилдур бе донесъл през морските дълбини, а
семето на онова дърво идваше от Ересея, а преди това - от Най-далечния
Запад в Деня преди дните от младостта на света.
Но сред бързия бяг на годините в Средната земя родът на Менелдил, син
на Анарион се прекъсна, Дървото изсъхна и в жилите на Нуменорците се вля
кръв от по-слаби хора. Сетне стражата по стените на Мордор задряма и мрачни
създания отново пропълзяха към Горгорот. И след време зли твари излязоха
оттам, превзеха Минас Итил, превърнаха я в свое свърталище и в място,
изпълнено с ужас; и днес я наричат Минас Моргул, Кула на Магията. Тогава
Минас Анор бе преименувана Минас Тирит, Кула на Стражата; и вечно воюват
тия две крепости, ала Осгилиат, който лежеше помежду им, бе изоставен и
само сенки бродят из руините му.
Много човешки поколения отминаха оттогава. Но Владетелите на Минас
Тирит все тъй смело се сражават, отблъскват нашите врагове и удържат Реката
от Аргонат до Морето. И ето че тая част от разказа, която се падаше на мен,
отива към своя край. Защото в дните на Исилдур Пръстенът-Повелител изчезна
незнайно къде и Трите бяха освободени от неговата власт. Ала в ден-днешен
над тях отново надвисва заплаха - за наша скръб Единственият е бил намерен.
Други ще разкажат как, тъй като в намирането му моята роля е малка. "

Тук в тази глава ми хареса начина на описаването на предисторията на книгата аве изобщо

много добре написано няма друго какво да кажа осен че ТОЛКИН е велик .

"Чудовището стигна до огъня и светлината притъмня като прихлупена от
облак. После то се метна с един скок през пукнатината. Пламъците с рев се
издигнаха насреща му и го обвиха; из въздуха се завихри черен дим. Буйно
развяната му коса лумна като пожар. В дясната си ръка стискаше меч като
остър огнен език; в лявата държеше многожилен камшик.
- Ай! Ай! - изстена Леголас. - Балрог! Балрог е дошъл!
Гимли гледаше с широко разтворени очи.
- Злото на Дурин! - изкрещя той, изтърва секирата и закри лицето си с
длани.
- Балрог! - промърмори Гандалф. - Сега разбирам. - Той се олюля и
тежко се подпря на жезъла. - Каква злочестина! А аз вече съм изтощен.
Обляна от огън, черната фигура се носеше към тях. Орките закрещяха и
се изсипаха надолу по каменните мостове. Тогава Боромир надигна рога си и
могъщо изсвири. Предизвикателният зов отекна гръмко, забушува като вик на
цяла армия под пещерния свод. За миг орките се отдръпнаха и дори огнената
сянка спря. Сетне ехото заглъхна изведнъж, като пламъче, пометено от черен
вихър, и враговете продължиха напред.
- През Моста! - извика Гандалф, сбирайки цялата си сила. -Бягайте!
Всички сте безсилни срещу този враг. Аз трябва да удържа теснината.
Бягайте!
Вместо да послушат заповедта, Арагорн и Боромир стояха рамо до рамо
зад Гандалф в края на моста. Останалите спряха пред вратата в дъното на
залата и се обърнаха - не можеха да оставят водача си сам срещу врага.
Балрогът стигна до бездната. Гандалф стоеше насред моста, облегнат на
жезъла в лявата си ръка, но в десницата му сияеше Гламдринг, студен и бял.
Врагът му отново спря насреща и сянката около него се разпери като огромни
криле. Той надигна камшика, жилите изпукаха и застенаха. Огън излетя от
ноздрите му. Но Гандалф стоеше твърдо.
- Не можеш да минеш - каза той.
Орките застинаха на място и настана мъртвешка тишина.
- Аз съм служител на Тайния огън, притежател на Анорския пламък. Не
можеш да минеш. Не ще ти помогне мрачният огън, о, пламък на Удун. Върви си
в Сянката! Не можеш да минеш.
Балрогът не отговори. Огънят в него сякаш изгасна, но мракът укрепна.
Той бавно пристъпи на моста и внезапно израсна до огромна висота, а крилете
му се разпериха от стена до стена; но Гандалф все още се виждаше като
неясно сияние в здрача; той изглеждаше дребен и съвсем сам - сив и
прегърбен като съсухрено дърво пред връхлитаща буря.
От сянката излетя пламтящ червен меч.
Гламдринг му отвърна с бял проблясък.
Звънко проехтя ударът и лумна бял пламък. Балрогът падна възнак и
мечът му се пръсна на разтопени отломки. Вълшебникът на моста се олюля,
отстъпи крачка назад и отново застана неподвижно.
- Не можеш да минеш! - изрече той. С един скок балрогът се озова на
моста. Камшикът му се виеше и съскаше.
- Той не може да издържи сам! - извика внезапно Арагорн и се втурна
назад по моста. -Елендил! Аз съм с теб, Гандалф!
- Гондор! - изкрещя Боромир и се хвърли подир него. В този миг Гандалф
вдигна жезъла и с мощен вик удари моста пред себе си. Жезълът се строши на
две и падна от ръката му. Нагоре избликна ослепителна завеса от бял пламък.
Мостът изпука. Камъкът под нозете на балрога се разтроши и рухна в
пропастта, а остатъкът от моста се задържа в несигурно равновесие,
треперейки като остра скала, протегната над пустотата.
Със страшен вик балрогът падна напред, сянката му се стрелна надолу и
изчезна. Но падайки, той завъртя камшика си, жилите шибнаха коленете на
вълшебника, обвиха ги и го повлякоха към ръба. Гандалф се олюля, рухна,
безсилно се вкопчи в камъка и се плъзна към бездната.
- Бягайте, безумци! - изкрещя той и изчезна.
Огньовете изгаснаха и настана черен мрак. Вкаменен от ужас, Отрядът се
вглеждаше в пропастта. Арагорн и Боромир едва успяха да изтичат назад,
преди остатъкът от моста да рухне с пукот. Викът на Арагорн ги накара да се
опомнят. "

Тъжно свършва тази глава , но така се засилва желанието да четеш и да продължаваш да четеш до самия край . В следващата си шубликация ще ви запозная и с останалата част на тази великолепна трилогия за малки и големи . Надявам се да ви е харесало написанато дотук . Макар вече да не е модно да се чете е доста по - интересно от кисненето по цял ден пред монитора и щракането на мишка ала стил CS . Това е всичко за сега .


Също може да посетите :

fantasyplaces и 2waydreams